Едно момиче, с което се запознах ( дорде 3 пъти, горе долу ) имаше задача. Тази задача най-просто беше да изследва същността на дадена маргинализирана група в нейния град ( София ). Тази работа изглежда напълно лесна, но и много трудна от друга гледна точка. Тя имала приятелка, приятелката ѝ си има гадже, който е мой приятел, въобще връзката е доста дълга. И така звъни ми джи-ес-ема и бивам попитан – “Искаш ли да помогнеш на момичето за възложената и университетска работа ? ” Отговарям – ако мога, ще.

Дали обаче успях не знам ?

Тя учи очевидно за подобни неща и беше изумена, когато с няколко изречения щрихосах моите представи за субкултурата и за отдалечеността и от обществото и същевременно копирането на общите признаци. Общи признаци звучи доста научно, но не успях да го измисля по простичко. В едночасов разговор тя погълна цялата тематика и терминология, която чинно обяснявах като на третокласник – таблицата за умножение и няма да забравя големите ѝ ококорени очи. Знаеше, че много от нещата ще си премълча, защото “няма нужда да ги знае” и за това не ме питаше. Един час прекаран на 1/3 кутия цигари и две бири, а девойката има Отличен 6. Изследването си го съчини разбира се, но основната ѝ работа като че ли беше да схване нечия идея за това що е то…

Прибрах се малко същисан, малко притеснен, малко объркан и доста ядосан. Знаех, че никога няма да мога да обясня на нормален човек какво съм чувствал ( застраховам се при положение, че се окаже, че не го чувствам сега ), чувствам или ще чувствам относно тези неща, но някак си исках да покажа, че малките общества също имат своите проблеми като голямото такова. Че малките общества също имат вътре в себе си еднаквите, тъй както голямото ги има, че там също има любов, омраза, тъга и прочее нормални човешки взаимоотношения. Че полисито на субкултурната единица е горе-долу еднакво с това на нормалния, чувстващ и дишащ човек, но кога ли ще ме разбере момиче от хубав дом, отличен студент, със сигурно и добре платено работно място, като не знае чувството на омраза, с което се изпълваш, когато срещу теб някой клати глава и цъкайки слага определение, което малко хора заслужават. Никога не или може би всякога, но не и сега.

Също толкова объркан и в сконфузно настроение си легнах и се замислих.  Колко време трябва да мине, за да разбере обществото, че има други мнения ? Съответно колко време трябва да мине, за да разбере човекът, че не е сам в тая вселена от еднакви лица и че устройството на психиката му далеч не е уникално ? Може би почти толкова време, колкото трябва на един много запален тийнейджър да порасне и да стане част от всичко това, срещу което някога се е борил, ритал и псувал…