You are currently browsing the monthly archive for April 2009.
Тичайки по онази оживена улица, се разминаваш с десетки различни хора. Картината не рядко се размазва, а цветовете – ту се смесват, ту рязко разграничават, ставайки по ярки. Така по ярките хора ослепително заслепяват или изгасват матирано. И ще тичаш още докато нещо не те спре. Времето в секунди сменя своите сезони, а минутите прескачат в часове.
На никому не е леко, понякога се удряш в някой, който тича срещу теб. Падаш, ставаш и продължаваш да тичаш. Виждаш спряли хора, ходещи хора, тичащи хора, хора-ракети, дори летящи такива. Ти тичаш,а един костюмар на мотор те настига да те помоли да зачертаеш кутийка в неговата бюлетина. Обещава ти да ти построи още малко път напред. Перманентното чувство на умора не те изоставя, особено в моментите, когато виждаш с каква лекота биваш задминаван от моторизирани хора, които не се налага да правят никакво усилие за да се придвижват. И то по бързо от теб. Оживената улица претъпкана със стотици-хиляди магазини, често се превръща в баир или в опасен склон, рядко в плавен прясно асфалтиран и равен път, огряван от залеза на пролетното слънце. Не рядко поглеждаш назад. Не виждаш нищо. Освен в мислите си, където си спомняш как си тичал с някого, някога…
Чудиш се кога ще свърши този път. Вече няколко пъти си виждал големите черни дупки в пътя, които са глътвали твои познати. Чудиш се кога и ти ще срещнеш такава. Колкото повече се замисляш, толкова по плавен става асфалта. Вече тичаш толкова дълго време, че можеш да си позволиш да го направиш със затворени очи. Притваряш очи и с такава лекота пробягваш метрите, че стъпалата ти като че ли се откъсват от повръхността, за да достигнат друго ниво. После краката в последен стон пробягват две-три крачки и спират завинаги.
Заставаш смело. Изправяш се. Изкашляш никотиновата храчка застанала в гърлото ти още от сутринта. Отпиваш глътка кафе. Изпушваш една цигара. И стегнат, спретнат, стискайки важен лист хартия влизаш.
Поздравяваш и сядаш. Разговаряш. Гледаш в очите. Задължително лъжеш, но винаги с финес. Винаги за доброто на каузата. И излизаш щастлив и доволен. Утре от 8.00 си на работа.
Срещата с работодателя, преди да си назначен на работа много странно ми прилича на странен ритуал. Нещо като непознато бойно изкуство. Нещо като смъртоносен танц. Той знае, че ти си отчаян и само се правиш на непукист, а ти знаеш, че той ще измъкне всичко от теб така че да ти плаща по малко. Някакъв мощен сблъсък на титани. Което прочее представлява и всяко едно изпитване. Не само това за работно място. Още от малки децата биват травмирани с опасността, видиш ли ти, случайно да не влязат в най-елитната и добра гимназия в града ( страната ). И от там се започва една икономическо-социална въртележка, която прочее довежда ежегодишно поне по няколко документирано изперкали дечица и поне едно-две самоубийства. От Любов нали, не от математика и литература. Или пък в най-добрия случай една кола пари хвърлени по частни уроци, които не гарантират нищо друго освен, че детето ви ще си разхвърля записките дори по полюлея.
И всичко това започва от най-ранна детска възраст. Изпити след 7 клас – после 5 години почивка – разврат, вредни навици и мръсни приказки докато не дойде голямото препитване – отскоро пак матури и както винаги изпити за университети. Тогава от кол и въже всичко се струпва около големите ВУЗ-ове чакайки на стената на плача резултатите от това какво са успели да прихванат техните деца. Следват студентските изпити, още по голямо пропадане и още по мръсни приказки, докато се стигне до онези препитвания, които нито в училище нито в университета нито където и да било не са имали такъв залог. Дали пък системата не е перфектно измислена ? Няма пре-минаване, ако няма минаване 
И тъй като не един или два философи, антрополози и всякакъв такъв тип учЕни ‘ора, твърдят, че всичко тъй или иначе се върти около секса, може да се направи и извод, че успеха в такива начинания би могъл да те ощастливи от известна гледна точка, ако не сега, то поне след време. И естествено обратното – ако не минаваш, можеш да минеш в другия смисъл на глагола. И то не само по един единствен начин – физическия, мръсния смисъл на действието. Има си и други методи.
Пари, пари, пари… Ако някой си направи проста сметка колко пари е изхарчил за абсолютно безсмислени неща със сигурност ще си прекрои и пренаправи сметката и ще съжалява, тъй като е бил могъл да постъпи доста по добре. Но всичко това се случва именно заради парите. Учиш в добро основно училище, после кандидатстваш, за да влезеш в най-добрата гимназия, ако добуташ задължително трябва да си в университет, иначе си отрепка. И всичко това е, за да имаш повече пари. Пък дали заради тези пари ще зависи нещо от теб, нещо с което не можеш да се справиш, едва ли теб или ваще, още по малко гаджето ти го интересува. Няма значение, важното е “Нащо си гарче” да е добре.
И това си е един скромен модел на американския “Мол-ов” начин на живот, който вече не бива дори критикуван. Щото хората нямат нужда от любов. За какво им е любов, когато имат Биг Брадър и Мюзик Айдъл. За какво им са разходки, когато имат хиляди реклами на автомобили. Защо им е истински въздух, когато белия дроб се е пристрастил към застоялата миризма на затвореното помещение. Мозъка произвежда вече повече хормони на щастието, когато човешкия мозък съзре възможността да си купи абсолютно ненужна вещ, отколкото влюбване или някакви подобни старомодни простотийки.
Иначе продължаваме да си псуваме, да си плюеме по улиците и да си хвърляме фасовете наляво надясно… Да си говориме за секс и горещи преживявания, да се колиме в гръб в столични дискотеки и да се държим изобщо като най-разпалените южно-американски крупни разбивачи на сърца.
Но всъщност си разменяме груби и мръсни приказки, замаскирани като любезности всеки път. Всеки път, когато се разминеме с учителката, когато молиме професора за 3-ка, когато лъжеме работодателя за трудовия ни стаж, когато “работиме”, колкото да не е без хич… По – добре да сме на контра на всичко това, от колкото да си маркираме задниците с оранжева боя и то под опашката.
Ако приемем, че един живот може мащабно да се изобрази в рамките на една седмица, стига ли неговото времетраене, за да се научим как да изкарваме най-добре уикенда, като при това положение, очевидно той ще е първи и последен ?
Едно момиче, с което се запознах ( дорде 3 пъти, горе долу ) имаше задача. Тази задача най-просто беше да изследва същността на дадена маргинализирана група в нейния град ( София ). Тази работа изглежда напълно лесна, но и много трудна от друга гледна точка. Тя имала приятелка, приятелката ѝ си има гадже, който е мой приятел, въобще връзката е доста дълга. И така звъни ми джи-ес-ема и бивам попитан – “Искаш ли да помогнеш на момичето за възложената и университетска работа ? ” Отговарям – ако мога, ще.
Дали обаче успях не знам ?
Тя учи очевидно за подобни неща и беше изумена, когато с няколко изречения щрихосах моите представи за субкултурата и за отдалечеността и от обществото и същевременно копирането на общите признаци. Общи признаци звучи доста научно, но не успях да го измисля по простичко. В едночасов разговор тя погълна цялата тематика и терминология, която чинно обяснявах като на третокласник – таблицата за умножение и няма да забравя големите ѝ ококорени очи. Знаеше, че много от нещата ще си премълча, защото “няма нужда да ги знае” и за това не ме питаше. Един час прекаран на 1/3 кутия цигари и две бири, а девойката има Отличен 6. Изследването си го съчини разбира се, но основната ѝ работа като че ли беше да схване нечия идея за това що е то…
Прибрах се малко същисан, малко притеснен, малко объркан и доста ядосан. Знаех, че никога няма да мога да обясня на нормален човек какво съм чувствал ( застраховам се при положение, че се окаже, че не го чувствам сега ), чувствам или ще чувствам относно тези неща, но някак си исках да покажа, че малките общества също имат своите проблеми като голямото такова. Че малките общества също имат вътре в себе си еднаквите, тъй както голямото ги има, че там също има любов, омраза, тъга и прочее нормални човешки взаимоотношения. Че полисито на субкултурната единица е горе-долу еднакво с това на нормалния, чувстващ и дишащ човек, но кога ли ще ме разбере момиче от хубав дом, отличен студент, със сигурно и добре платено работно място, като не знае чувството на омраза, с което се изпълваш, когато срещу теб някой клати глава и цъкайки слага определение, което малко хора заслужават. Никога не или може би всякога, но не и сега.
Също толкова объркан и в сконфузно настроение си легнах и се замислих. Колко време трябва да мине, за да разбере обществото, че има други мнения ? Съответно колко време трябва да мине, за да разбере човекът, че не е сам в тая вселена от еднакви лица и че устройството на психиката му далеч не е уникално ? Може би почти толкова време, колкото трябва на един много запален тийнейджър да порасне и да стане част от всичко това, срещу което някога се е борил, ритал и псувал…
“Най-мощният среден пръст срещу обществото…”
От край време младежките течения и субкултури са представлявали известна, частична или напълна резистенция срещу порядките в обществото. Младежката “кипяща” кръв и несъгласието в повечето случаи представляват достатъчни състави, за да се забърка взривоопасна смес. А когато прибавим социални проблеми този социумен динамит представлява бомба със закъснител.
Всеки един от нас малко или много е ( или е бил ) част от някаква субкултура. Всяка една субкултура си има обширна история, различни мнения, свои музикални стилове, политически и обществено-социални виждания, дрескод и начин на поведение. Но тук няма да разглеждаме какво действително представляват субкултурите и младежките движения, ами тяхната роля в движението на обществото, тяхното място в системата, срещу която повечето от тях самотвержено се борят. И така, ако разделим субкултурите на миролюбиви и не чак толкова миролюбиви или по скоро на пасивни и активни ще открием, че тези, които бихме могли да зачислим към активните водят началото си именно от места и времена в човешкия бит и история, когато на никого не е било леко.
Мод, пънк, скинхед, хардкор, графити… примерите за активни младежки субкултури със сигурност могат да бъдат много. Но да се замислим какво са променили те обществото, мнението, света около тях/нас. Отговора е пред нас. Почти нищо. И почти всичко. Това шизофренически-дуалистично отговаряне на този въпрос е от две различни гледни точки. Ако гледаме от гледната точка на това, дали тези младежки движения, които са се борили/борят се за промяна в какъвто и да е аспект (важното е че го правят), са успяли да променят системата, начина на живот и обществото – спокойно можем да кажем – твърдо НЕ! Изключая разбира се мега-маргинализиралите се банди и личности, които до толкова са се асоциализирали, че динамиката на обществото не ги занимава. По никакъв начин. Друг начин да погледнем към приноса на субкултурите е да видим положително-присъстващите елементи. Моди, начини на обличане, съществуващи музикални стилове с техните музиканти, които имат сериозен принос. И прочее, и прочее елементи.
Нещата обаче не са толкова прости. И самите субкултурни лидери и водачи са го забелязали преди много години.
Разбира се на тази тема може да се напише поне една книга, но вкратце ако трябва да категоризираме “най-опасните” за системата ще ги разделим според техните имена на две,три,четири, най-много пет категории. Вниквайки в същността обаче разбираме, че системата доста добре си е измислила начин на асимилация. Освен, че пирамидалната структура на обществото очевидно работи перфектно, то и нишката – най-добро училище,най-добра гимназия, най-добър университет за най-добра работа и най-добри пари изключва възможността нормално да съществува индивид извън нея. Доказателства хиляди. Това е само един принцип, който прекършва свободолюбивата мисъл на субкултурния младеж. От там нататък другото, на което трябва да се обърне внимание е контролът. Контрол над абсолютно всичко. Полицията и отговарящите за това винаги знаят къде има концерт, на коя група, точно колко човека има там и какво имат намерение да правят. Изключая Саутхол 1994г. ) Със сигурност и слуховете, че в по големите “банди” и движения има по няколко доносника на полицията не са се появили просто ей така. Пък да не говорим, че изкуственото вкарване на алкохола, наркотиците и всички вредни неща довеждат до положение на пълно саморазрушение.
Кръст-пънк е течение в пънк културата и едни от най-ярките му представители са Crass. Ето какво казват те в една от своите песни, относно пънк културата :
Yes that’s right, punk is dead
It’s just another cheap product for the consumers head
Bubblegum rock on plastic transistors
Schoolboy sedition backed by big time promoters
CBS promote the Clash
Ain’t for revolution, it’s just for cash
Punk became a fashion just like hippy used to be
Ain’t got a thing to do with your or me
Movements are systems and systems kill
Movements are expressions of the public will
Punk became a movement cos we all felt lost
Leaders sold out and now we all pay the cost
Punk narcissism was a social napalm
Steve Jones started doing real harm
Preaching revolution, anarchy and change
Sucked from the system that had given him his name
Well I’m tired of staring through shit stained glass
Tired of staring up a superstars arse
I’ve got an arse and crap and a name
I’m just waiting for my fifteen minutes fame
Steven Jones, you’re napalm
If you’re so pretty vacant, why do you smarm?
Patti Smith, you’re napalm, your write with your hand
But it’s Rimbaud’s arm
And me, yes, I, do I want to burn?
Is there something I can learn?
Do I need a business man to promote my angle
Can I resist the carrots that fame and fortune dangle
I see the velvet zippies in their bondage gear
The social elite with safetypins in their ear
I watch and understand that it don’t mean a thing
The scorpions might attack, but the systems stole the sting
PUNK IS DEAD. PUNK IS DEAD. PUNK IS DEAD
Сами можете да си преведете текста и да схванете идеята на неговия автор. Прочее ето и линк към песента :
Живеем в 21в. В наши дни не можеш да направиш нищо, което да не бъде проследено. Което да не бъде “осъдено”. Битката между обществото и субкултурите продължава, но резултата е в полза на системата и обществото.
Преди се е считало за вид протест да пушиш, да пиеш да употребяваш наркотици. Днес е начин на живот. Днес ти се вменява от рекламите по телевизията. От медиите, които контролират човешкия живот и неговата война. От капиталистическите фирми-държави, които печелят добро мнение за военните си операции. От всеки един, който може да спечели от това, че дори дишаш. Готино е да пушиш – мислиш си като малък и показваш среден пръст на родителите ти, които ти казват, че е вредно. След време протеста се превръща в зависимост и когато искаш да ги спреш е вече късно. Пиеш за забавление, но скоро разбираш, че си ампутирал чувството си за забава и забавление, освен ако не употребяваш алкохол. Бавно се пристрастяваш дори към слабоалкохолни напитки и осъзнаваш, че края на деня не е същия без 3 бири. Така ли е ? И утре се обръщаш на ъгъла, когато си на 33 с проблеми със здравето, които би трябвало да принадлежат на някой, който вече е празнувал 60 годишния си юбилей. Налял си парите си във фирми, които са искали това да се случи. Не си истински скейтър, ако не пиеш Кока-кола ти вменява рекламата и ти от утре заедно с новите си “скейтърски” кецове си купуваш и кен Кока-Кола. Заеби здравето, то е последното, за което да мислиш. Но си мислиш, че си “истински”, както се бъзикаме с моите приятели. Ти си еднакъв сред различните. Ставаш нещо по лошо дори от тези, които нямат желание да се открояват или да изповядват различни ценности. Ти си излъган. Излъган си от фирмата за кецове, за кубинки, за ризи, за панталони. Излъган си от фирмата за безалкохолни напитки, бира, цигари. Излъган си от системата, която ти е вменила да се саморазрушаваш. Излъган си от всичко и всички, най-вече от себе си. Искаше да стоиш срещу нещо, да имаш нещо свое, но в крайна сметка ти се чувстваш нищо повече от … излъган.
Така е, да. Син/дъщеря си на модните течения независимо дали са тези от днес, от 60-те или 80-те и осъзнаваш, че не можеш да живееш по друг начин, просто защото не знаеш как. Псувал си компютаризираните, но ти се компютаризираш сам и то в асоциалността и самотата на затворената, маргинализирана група. Посвещаваш се на това. За кого ?
Английската Ой!/Пънк скинхед легенда Last Resort прави кавър на британците the Warriors и тяхното парче Them and Us. Обърнете му внимание :
I thought I had the answers, I thought I knew it all
A nation that’s divided – is one that’s gonna fall
We thought we had it sussed, but they took us all for mugs
They know they can control us with alcohol and drugs
Cos’ its Them and us, them and us – it’s always been the same.
Them and us, them and us – it’s crying shame
Them and us, Them and us – try counting 1 to 10
Them and us, them and us – it’s more of us than them
The East End have got West Ham, South London have Millwall
but it’s just a strench of river, what divide us all
the government all know it – they’ve got the upper hand
DIVIDED WE’LL ALWAYS FALL – UNITED WE CAN STAND!
Cos’ its Them and us, them and us – it’s always been the same.
Them and us, them and us – it’s crying shame
Them and us, Them and us – try counting 1 to 10
Them and us, them and us – it’s more of us than them
They can take our liberty, they can take away our choice,
but they’ll never kill our spirit, or take away our voice
…
… it’s time for being counted, it’s time to make a stand!!
За тези, които са във футбола или са били преди този текст е пределно ясен. Но той важи не само за разделените между футболни отбори ултраси, но и за изкуствено разделените младежи навсякъде по света. Левски-ЦСКА, Уест Хям – Милоу, Ливърпул-Челси, примерите могат да бъдат, вярвам хиляди…
Време е да се изправим и да покажем най-мощният среден пръст срещу обществото. Да бъдем себе си, отхвърляйки наложените норми и порядки на алкохолна, наркотична, парична, екзалтерична и прочие -ична зависимости. Да спрем да се делим, защото утре вече ще е късно. И няма да има смисъл.
Recent Comments