Жестоката игра.

Жестоката игра. Царят на спортовете.. футболът. Арена на страсти и емоции по трибуните и на терена. Любими отбори. Песни.. подкрепа. Тук и в чужбина. На различни стадиони. В дъжд и в сняг.

Жестока.. понякога несправедлива игра. В един момент си на седмото небе в следващия деня ти е безсмислен. Така се чувства всеки запален фен или ултрас тук и в чужбина.  Но тук винаги е имало повече тегоба от колкото радости.

Снощи след мача на Левски с Ред Бул Залцбург ( предпочитам да ги наричам Залцбург, това е истинското им име, а не това палячовско “Ред Бул” отпред. ) си дадох сметка за най-сладките моменти, които съм прекарвал. Пътувал съм доста с отбора си, зъзнал съм под дъжд и сняг, на пек и на студ… Несравними усещания.. обич и тъга.

“От осанна до разпни го..”

Помня шампионските дни на Левски, помня европохода, помня големи и малки победи над вечния съперник. Винаги за нас… за Левски София вратаря на отбора е бил човек с особен статут. Димитър Иванков, познат като любимеца на Сектор “Б”, голаджията от дузпа, лъвчето, което се е раздавало… помня неговите подвизи и онзи спасителен гол в 90-тата минута с глава срещу Ловеч. Малко след него дойде Гошо Петков. Може би най-темпераментния вратар на Левски. Истински левскар винаги е давал всичко от себе си, дори понякога със цената на непозволени средства се е борил за победата ни. Винаги е пазил до последно, винаги е страдал най-много, когато падаме. Той е бил главен човек в отбора ни, когато е спасявал невъзможни положения, а минути след това сме вкарвали ние гол. Спасявал е дузпи, бил е “чорбата по главата”. Тичал е в 90-тата минута да играе с глава в чуждото наказателно поле. Бил се е буквално и физически за отбора.

Снощи Левски за първи път от много време изнесе силна продукция. Залцбург не знаеха от къде им идва. Като изключим първите минути, когато ни натегнаха, бяха принудени да се защитават и да треперят от фрапантните положения пропуснати от нападението на сините. Футбол се играе от два отбора по 11 човека, разположени на различни позиции. Не можете да си представите колко са възможните комбинации от фактори, които водят до една победа например.. воля, чест, логика, стиковане на отбора, желание, скорост на играчите, умения. Всеки върши своята работа. Тази на нападателите е да вкарват. Но когато един нападател пропусне веднъж, дори няколко пъти това не е чак такъв проблем. Винаги сме чували – “Дайте им шанс”. Една грешка на вратаря, обаче е фатална. Сгреши ли вратаря 99% от случаите това е гол. А цената на един гол е много. Не чак толкова много, колкото “разбиращите” коментатори казват.. но. Виждали сме страхотни обрати – 2 : 0 .. 2 : 3 ; 1 : 0 .. 1 : 2 ; 3 : 0 .. 3 : 3 ; 3 : 0 .. 3 : 4 !! Разбира се и др. и др. … Една грешка – един гол. Цяла кариера със синята фанелка е на прага да рухне, защото Гошето Вратаря направи 2 грешки вчера и труда на отбора, който ЛОГИЧЕСКИ трябваше да бъде възнаграден, рухна. Голяма работа. И без това нямахме шанс. И без това тепърва излизаме от кризата. Но ги надиграхме. И те си го знаят. От това ги боли. Биха ни в последната секунда ( за пореден път ), но знаят, че ако имахме свестен нападател, това щеше да е тяхното “отсрамване” в София.

Футболът е жестока игра. Хилядите фактори снощи играха срещу нас. И само един, един-единствен беше грешката на Гошо Петков. Някои хора от агитката, обаче, не го оцениха. Да, признавам си, аз също реагирах импулсивно. От край време се говори, че Гошо му е време да си ходи, за да го запомним като един от най-темпераментните играчи на сините. Един от тези, които ще останат завинаги в залата на славата. Това всички го знаем, на всеки е ясно, че младия Божо Митрев е следващия на негово място. Но защо Гошо трябва да бъде изпратен по този начин ?

“Грешникът” от вчерашния мач ще си тръгне. Защото той е истински левскар и има чест. И не може да преживее обидите на най-верните фенове на Левски – Сектор “Б”.

Гоше, ако по някакво невероятно стечение на обстоятелствата това достигне до теб искам да ти кажа от името на същите тези фенове, които са навсякъде и във всякакъв момент с отбора едно ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ за всичко, което ти даде на този отбор. Аз/Ние ще те запомня/им с моментите от европохода. Оксер, Динамо, Олимпик, Артмедия, Удинезе… победите над ЦСКА и това, че пази отговорно не само вратата на Герена, но и честта на фанелката.

Справедливост! Веднага!

“Съдът наложи парична санкция от ТРИ ХИЛЯДИ ЛЕВА и пусна под гаранция наркоманчето убило Митко Златанов! За пореден път съдебната система се подигра и се изплю върху лицето на всички български граждани и показа, че не е способна да раздаде справедливост. Драмата се разигра на 17 октомври в заведение, където починалият Митко Златанов работеше като управител. Същият ден тримата наркомани – златко бояджиев, иван алексиев и максим желев посетили заведението, държали се грубо и арогантно, дори си позволили да пушат „трева“. Въпреки многократните забележки от страна на управителя на заведението, наркоманчетата отказали да освободят масата на втория етаж и да го напуснат. Забележките прераснали в скандал, след който един от тримата удря с бутилка по главата Митко Златанов и го блъска от втория етаж на заведението, което по-късно довежда до смъртта на Митко. И когато всички очакваха обявяването на най-тежкото наказание, а именно “задържане под стража”, съдът постанови гаранция от три хиляди лева!?! Добре дошли в държавата на абсурдите! Където животът Ви струва по-малко от обстрела на един елен.”

Сектор “Б”

 

 

Запомнете това лице !!! То принадлежи на човека, който отне живота на Митко.

Пандемия или нова златна мина…

Доживяхме и това. Навсякъде има хора с маски. Навсякъде и по всички медии се обсъжда разпространението на “свински грип”. Какво е свински грип ? От къде идва и какви са евентуалните му цели.

Позволявам си да предложа на вниманието ви един пост на мой приятел, който абсолютно описва моята позиция по въпроса. Считам, че за всеки ще представлява интерес. Цъкни тук.

В горе-цитирания пост се засяга основно тематиката, свързана с това, от къде идва свинския грип и в чия полза работи. Чудя се обаче, в такива моменти, дали не е най-добре да обърнем класическото разположение на властите, което познаваме от политологическите трудове, където медията най-често се споменава като 4-тата власт. Медията е най-голямата власт.

Днес четох някъде, че в някакво си частно предприятие в държава от ЕС 70 % от служителите си взели полагащият им се платен отпуск под предлог, че ще си почиват. В частни разговори те казали, че се страхуват от заразяване със свински грип. Финансистите на фирмата са изчислили, че за срок от 10 дена без 70 % от персонала си те напрактика ще загубят цялото си производство и фактически с това ще загубят и своето съществуване, за това започнали да отказват отпуски. Човешката паника обаче опряла “до кокала”, както се вика и много от дългогодишните трудещи се във въпросната фирма напуснали доброволно, напълно осъзнавайки, че след 10 дена, когато медиите ще съобщят, че пандемия вече няма, тези хора ще са на пазара на труда.. безработни.

Фактът е факт. Хора умират. И то млади. Но не е ли можело това да се предотврати с доста по-простички ходове, подети от отговорни инстутиции тук и там. Уви, оказва се, че други интереси засяга всичко това. Били те и фармацевтични.

The Night

 

Beware, of his promise
Believe, what I say
Before, I go forever
Be sure, of what you say

So he paints a pretty picture
And he tells you that he needs you
And he covers you with flowers
And he always keeps you dreamin

If he always keeps you dreamin
You won’t fear the lonely hours
If a day could last forever
You might like your ivory tower

But the night begins to turn your head around
And you know you’re gonna lose more than you’ve found
Yes, the night begins to turn your head around

Beware, of his promise
Believe, what I say
Before, I go forever
Be sure, of what you say

For the word become too easy
If you don’t believe I’m leaving
And goodbye may come too quickly
If you think he really loves you

If you really think he loves you
You would give your love so sweetly
And the day would last forever
You would fall in love completely

But the night begins to turn your head around
And you know you’re gonna lose more than you’ve found
Yes, the night begins to turn your head around

Кроасана.

Сърдитата мартенска пролет на 2007г. беше захлупила София и нападаше нейните граждани със зимен студ и непрогледна мъгла. В комбинация с лепкавия софийски смог и безумните целогодишни задръствания се беше заформила особено неприятна обстановка, която рефлектираше пряко върху всеки понечил да излезе навън и да се предвижва в градски транспорт.

За нас тогава, разбира се, никакви атмосферни условия не бяха пречка. Безгрижния живот в почивните дни, предоставяше много възможности. Вечерта, за която става дума тук, беше една от онези, в които излизаш навън с едни планове, а прекараното време придобива съвсем различни очертания. Въпреки подчертаната безгрижност е неприятно да извървиш 5-6 или 7км. в убийствен студ и непрогледна лепкава мъгла, защото си изпуснал последния транспорт. Разбира се, аз бях подготвен за това и бодро ( или не чак толкова бодро ) изчаквах един от последните рейсове на Орлов Мост…

604 се зададе в далечината, а неколцината смелчаци, които го очакваха заеха позиция за качване. Нали знаете за една от най-важните характеристики на софийския градски транспорт – в студените дни е доста студено, макар и да се предполага, че си на завет. Качих се ( с малко повече усилия ) и се настаних в полупразния рейс, чиито ползватели бяха предимно младежи и няколко окъсняващи трудоваци. Настаних се в близост до парното с надеждата, че за измръзналите ми крака има някаква надежда, уви.. бях сгрешил. Нагласявайки се в близост до импровизираното парно вдигнах погледа си и забелязах срещу мен жена с две деца, които бяха седнали на коленете й. В първия момент ме обвзе чувство на гняв, защото в студената мартенска нощ децата срещу мен бяха облечени като за топъл и слънчев пролетен ден. Едното на около 10-11, а другото може би 2-3 години по-малко бяха премръзнали до такава степен, че ръцете им бяха придобили цвят, близък до този на патладжана. Румените им, изпити лица проявяваха симптоми на живец само, когато се обръщаха към майка си. Тогава забелязах, че и майката не е дорбе облечена. Не бих казал клошарски, но доста бедно. Отрудените й ръце се бяха вкопчили в малчуганите а погледа й беше извърнат посока малък “почистен” отвор в изпотеното стъкло. Извърнах погледа си настрани, инстинкт, който да съхрани съзнанието ми, така да се каже, неповредено от поредната социална неправда, на която ставам свидетел. Уви, обаче, изхабените батерии на мп3 плеъра ми позволиха да чуя потресаващия разговор на семейството, който не ми позволи дълго време да си намеря място.

Децата говореха по-между си, нещо като спор между по-малкото и по-голямото братче, който завърши с въпрос към майката : ” Мамо, слушкахме ли днес ? Цял ден не сме правили никакви бели !”. Лицето на майката, като че ли се разцепи от проформа усмивка и тя се обърна към тях : ” Разбира се, цял ден не сте отваряли прозорците! Утре за награда ще има кроасан!” Усмивка и ентусиазъм грейна по-лицата на децата, когато чуха за лакомството. Тогава едното изведнъж помръкна и се обърна към майка си – “Мамо, а може ли повечето шоколад утре да е в моята част ? “. Майката отговори еднозначно – “Разделям го на две, където – там.”

Скованите ми от студа колена омекнаха, кръвното ми ту падаше ту се вдигаше. Почувствах невероятна нужда да викам, чупя и руша. Това, което умея най-добре. Единственото, което успях да направя е да стана и да сляза на спирката си. Не знаех как да тълкувам чутото и видяното, а не съм човек, който за първи път се сблъскваше със социална неправда, която лишава деца от нормален живот. Едно е да го видиш на улицата, друго е да го видиш на живо.

Един кроасан е наградата, за това, че децата са запазили дома, не са правили бели и забележете НЕ СА ОТВАРЯЛИ ПРОЗОРЦИТЕ!!! Слязох на своята спирка, а жената отпътува с децата си нататък. Никога не забравих тази случка, а тя се връщаше в спомените ми всеки път, когато на другия бряг вечната радост, богатство и разхищение позволяваха на “избраните” да харчат, а целта на животите им да гравитира само около състоянието.

Един кроасан – 90ст. Каква мизерия трябва да е твоят живот и съществувание, за да можеш да си позволиш да наградиш отрочетата си с ЕДИН КРОАСАН ?

Отатък спирката е лъскавото кафе. Като малки така го наричахме. Непристъпна зона за много хора. Лъскави коли, лъскави жени с бронзов тен, лъскавите им гаджета с лъскавите телефони.  Да.. позволявал съм си да седна там – едно кафе 2.20лв., една минерална вода – 2.00лв. Удоволствието да седнеш на такова място се равнява на минимум 5лв. А един кроасан – съня на онези две хлапета струва 90 шибани стотинки. Гнева ми достигна финална точка, а когато се удари в тавана имаш два избора, независимо за какъв тип гняв говориш – или се биеш, удряш, крещиш, чупиш, рушиш или намираш друг отдушник на емоциите си. Колкото и невероятно да звучи прожектираната лента от случилото се, в моето съзнание доби изглед на сигнална лампа.

За к’во са ни бедните ? Те винаги стават още по-бедни. А в случаите, в които стават богати, стават по-лоши и от богатите. Богатите стават още по-богати, за да достигнат извратена форма на заможност. Видяло се е, че богатите са даденост. Кой е излишен в схемата. Мисля, че е ясно ? Убий бедняка! Това е всичко, на което ме научи социалната и политическа система днес. Ааа.. да!!  Научи ме и на изкуствено състрадание по Коледа и големите български и Християнски празници.

Viva la muerte!

Прераждане

Когато излезеш навън за първи път от доста дни имаш чувството, че си бил в паралелна вселена, а чувството се усилва с всеки миг, когато осъзнаваш, че в днешно време дори един ден на легло е равно на месец в затвора, примерно преди десетилетия. Така се чувствах аз преди няколко дни, когато се почувствах достатъчно здрав да изляза навън. От болестта е останал само болезнения спомен и невротичен тик, всеки път, когато някой спомене синус, глава и прочее…

На вън животът, в крайна сметка не се е променил кой знае колко за изминалите дни, но пък тези, които си бях вкъщи имах време да осмислям и премислям доста от плановете си и желанията си, които изискваха главно моите усилия.  Преди седмица, когато отново подуших свободата осъзнах, че човек се преражда всеки път, когато зарови старото – а болест или друга обективна причина да си “зад вратата” е добра пауза за нещо подобно.

Подобна аналогия може да се направи с живота като цяло. Свършва един сезон – започва друг, свършва един период от живота ти, белязан от нещо знаково, започва друг. С нови сили, нови надежди, нов хъс за борба продължаваш напред. И осъзнаваш, че винаги е било така – колело, което се върти – на края винаги си изморен и отчаян, но знаеш, че идва момента, в който отново ще побеждаваш или поне ще се бориш. За нас този момент отново настъпва и след летаргичното и безучастно наблюдаване на пълния хаос и безпорядък настъпил около нас е време да се заемем с преподреждането на фигурите. Че кой друг може да го направи ? Ако имаше някой – да го е сторил до сега. Очевидно пак на нас се пада неблагодарната задача да играем себе си в пиесата, която сами спретваме ежегодишно, ежемесечно, ежедневно. С тая разлика, че в миналата пиеска бяхме с дрипи, сега ще сме с доспехи. Но отдолу персонажа е същия – целите.. същите, резултатите – подобни или близки. Е, да това обезмисля доста от усилията… Да разбереш, че всичко е било напразно, е болезнен шамар, който често се случва и идва, за да покаже, че човек не е Бог. Но.. кво от т’ва ? Ставаш и продължаваш, защото назад няма нищо, но бездна. Или пък имаш смелостта да бъдеш друг ? Друг, но не себе си… Е, да.. ако мразиш онова лице, което всяка сутрин те гледа от отгледалото и неговия духовен “синоним”.. сигурно ще пробваш, уви, обаче скоро ще разбереш, че нямаш какво друго да бъдеш, освен себе си, а нашите съдби се оказаха такива, че са предначертани за дълги години напред. Общо взето, всеки чака големия воденичен камък, който ще обърне ту засилващата се, ту намаляваща кола, която сами сме си построили. Оказа се, че работа и деца ” не върши работа “. Камо ли учене, университет и прочее неща. Дали е навик, както подхвърли някой, или е нещо повече ?

8 години, а всяка година или две – прераждане. Всяка година или две – тежки въпроси. Неминуемо с тежки отговори. Неминуемо с чисто човешките, ако щете, битовистки реакции и техните анти-реакции. А времето си минава – керванът си върви, докато кучетата лаят. Лицата от онзи ден бледо изчезват в млечно-бялата мъгла на абсолютната забрава. Други греят като спасителен фар, трети просто хванали се като удавник в сламка, която ще се счупи, оцеляват.. всеки – който, както намери. С годините всеки почва да мисли за “големия камък” все повече, а в нечии животи по пътеката на това, което сме избрали, дори не идва. Никога. Чудиш се, обаче, ще дойде ли при мен или не ?  А пък на мен мириса на барут ми е достатъчно познат и някои неща съм ги сънувал. Или изживял вече. Знам и всичко ми е познато и с усмивка го посрещам. Утре ще е 10 години и пак прераждане. Живи и здрави да сме. Други ден ще са 20. Дал Бог. До когато – до тогава. По-важното е днес, защото утре може и да няма. А днес сме силни.

“… отдавна някои ни бяха отписали, но ние пак сме тук по-силни от преди ! “

I feel a death coming on, coming on…

Тази болка не може да се сравни с нищо. С абсолютно нищо в скапания, мизерен животец, дето съм изживял. Клали са ме, смилали са ме от бой полицаи с палки или няма значение.. всяка болка – физическа или не си има характер и лице. Но тази е неповторима.

Тази сутрин пак имах криза, този път ме хвана в университета. Мислих, че съм добре и че ще се справя, дори да ме заболи главата. Уви на 15-тата минута от лекцията изхвърчах защото не се траеше. Заключих се в тоалетната ( за инвалиди забележете, не съм успял да достигна дори до нормалния кенеф. ) и седнах на капака на тоалетната чиния. Повтарях си – “Ей сега ще мине”. Но не минаваше. Засилваше се. По едно време съм загубил представа за пространство и време. Болката е неповторима. Очите ми се насълзяват и след секунда осъзнавам, че рева като пълна путка. Все едно бормашина разпробива главата ми. Не мога да се помръдна. Чистачката ме помисли за наркоман и започна да крещи отвън, че й е писнало отрепки да се друсат в кенефа. Толкова ми е през кура, че дори не й обръщам внимание, просто искам болката да спре. Този път наистина бях изправен на ръба. Изпаднал съм в пълно отчаяние и не мога дори да набера телефона да повикам някой да ми помогне, баща ми поне да ме прибере…

Загубил съм тотално разсъдък от болката. Запалих цигара, не ми дреме дали е добре или не в случая просто трябва да се успокоя някак. Болката се усилваше, но изпитвах облекчение след всяка дръпка. I feel a death coming on, се пееше в едно класическо парче, а аз не мислех за нищо, само се молих да ме отпусне. За няколко минути, само да си почина.

Това беше най-силната криза от началото на моята болест, а тепърва се започва. Не знам как ще издържа, днес абсолютното отчаяние ме настигна и бях готов да се предада. Не знам каква болка изпитват жените, когато раждат, но са ми разбивали главата, били са ме доста… онази тъпа болка, ха-ха… познавам я. Знам за нея. Преживява се. И днешната се преживява, но онази не ме е карала да обезумея. Не мога да стоя изправен. Не мога да лежа. Не мога да слушам, да гледам хората… Какво правя там ? С какъв акъл отидох, а сега агонизирам в тоалетна за инвалиди и се моля за помощ ??

Загубил съм напълно представа за времето, минутите се точат. След 10-тина минути ще ме вземат с кола. Трябваше да видите погледа на отчаянието. Приличах на Едуард Нортън в 25-ят час, сутринта, когато трябваше да замине за затвора. Напълно предал се, изтощен и смазан стоя в някъв кенеф и агонизирам.

Заедно с хилядите мисли в главата ми премина една по-важна – “Ти си кораво копеле. Винаги си бил. Дръж се да ти еба майката !!! ” Изправих главата си, която безпомощно бях отпуснал да виси, а пълните ми с кръв очи, наблюдаващи бомбетата на кубинките ми се заковаха в плочките отсреща. Усещам пулса си в главата. Ще се пръсне всеки миг…

Секунди по-късно премина. Станах, звучно се изсекнах в мивката, измих си очите, оправих яката на якето си излязох. 90 минутна агония…

Минута по-късно вече бях в колата, а сега се опитвам да опиша с думи неописуемото. Такова нещо не бях изпитвал никога. Не знам, кога ще е следващата, дали ще е по-силна и дали ще имам сили да я преживея. В този момент в главата ми прехвърчат хиляди незначителни мислички и всичките лоши.. Не намирам нищо добро в цялата тая скапана ситуация, за това се уповавам на имагинерното. Лекарствата скоро ще подействат и скоро най-вероятно пак ще съм ОК, дано… надявам се.. Но този ден няма да забравя. Бих искал да го изкъшкам от спомените си, но такова нещо не бях преживявал никога. НИКОГА.

Ако все пак се окаже, че не съм толкова корав, колкото си мисля… ще оставя нещо, което преди време приятелчето В. остави в своя блог.

И когато тя дойде за мен

Тази кучка – Смъртта,

Аз ще изпия още една бира

И ще се сбогувам с всички,

Защото аз вярвам, че някъде далеч,

Някъде наистина далеч

Има рай!

Рай, където отиват хулиганите,

Където всички битки ще потънат в забвение

Болката от белезите ще изчезне

И съвестта ще се изчисти.

Футбол, момичета, алкохол и музика

Ще бъдат моята награда

За живота ми на улицата.

Има очакващ ни рай за хулигани

За всички предадени и забравени

Затова сълзите и сбогуванията са загуба на време,

Скоро всички ще се срещнем там

Не плачете братя и сестри

Живота е просто такъв,

Повтаряйки се отново и отново,

Виждайки децата от вчера,

Които са безработните днес,

Нежелани от никой, пияни и сами постоянно

Псуващи грозно с беззъби усти.

С болка в сърцата

И пълни с празнота очи.

Но има такова място,

Където всички ще сме заедно отново.

И когато тя дойде за мен…

A gdy przyjdzie po mnie ta sucha kurwa śmierć
Wypiję jeszcze łyk i powiem wszystkim: – Cześć!
Bo wierzę, że tam gdzieś, daleko, hen w oddali
Jest raj, do którego idą chuligani
Wszystkie przegrane bitwy pójdą w zapomnienie
Przestaną boleć blizny, wyczyści się sumienie
Futbol, dziewczyny, alkohol i muzyka
Będą mą nagrodą za życie na ulicach

Nie płaczcie braciszkowie moi i siostrzyczki
Takie to już życie, że szybko jest po wszystkim
Widzę wczorajsze dzieci, dzisiejszych bezrobotnych
Nikomu nie potrzebnych, wciąż pijanych i samotnych
Miotający przekleństwa przez bezzębne usta
Którym serca płaczą, a oczy zioną pustką
Ale jest takie miejsce gdzie wszyscy się spotkamy
Bo na wszystkich nas czeka raj dla chuliganów

Powiem: – Żegnajcie bliscy, pierdolcie się wrogowie
Im więcej było Was, tym lepsze miałem zdrowie
Idę tam gdzie zawsze chciałem bardzo iść
Bez smutku świat opuszczę nie zabierając nic
Bo wszystko czego pragnę czeka na mnie tam
Dziewczyny nie za chude i z wódka zimną kran
I wszyscy przyjaciele, którym się udało
Trafić tam przede mną, których mi brakowało

Ref:
Na wszystkich nas czeka raj dla chuliganów
Na wszystkich straconych i zapomnianych
Dlatego szkoda łez gdy pożegnania czas
Niedługo wszyscy razem spotkamy się i tak

Ти си мизерна утрепка.

.. но те е страх да си го признаеш. А е факт. Ти го знаеш. Аз го знам. Ние го знаем. Всички около теб го знаят. Дори най-близките ти хора го знаят. Ти си една мизерна утрепка. Но се бориш срещу това… сигурно има и някаква положителна нотка в тази ситуация, но всички средства, които използваш и ще използваш за в бъдеще по-късно ще наричаш живот. А в действителността – твоят живот е нищо. Кръгла нула.

Първо ще нахраниш своето его и егото на свръх интелигентните и начетени родители, на които си натресен Бог знае поради каква причина от съдбата. Как ще го нахраниш – ставайки ученик в елитно училище. И к’во от т’ва ? Мислиш си, че това те прави по-малко мизерен. Страх те е и си комплексиран, защото се оглеждаш и виждаш мен и други хора, които без много напъни са на твоето образователно равнище. Тогава ще си търсиш гадже… но кво гадже, за кво ти е момиче, при положение, че нямаш нито пари, нито кола, нито апартамент… а когато проимаш момичето ще е с теб заради това, не заради теб самия. В крайна сметка ще си намериш някоя, “по-грозна от смъртта”, с която съученичките ти да си вдигат самочувствието, а тя – изтъкана от кълбо нерви и невръстенически желания ще изпие и последната капка живина в трупа на иначе отдавна умрялото ти съзнание.

Ти си отровен от много малък и си се превърнал в мизерна утрепка, но ще се бориш срещу това, така както сметнеш за добре. Ще си купиш кола – пълен таралясник, дай да си го признаеме. Но както всичко в твоя живот, така и тук, теб те е срам да си признаеш, че от този кош не става чеп за зеле. Но ти ще се гордееш с него и ще оставяш впечатление у хората, че в тази развалина има нещо специално. Ти я мразиш. Знаеш го и аз го знам. Всички го знаем.

Ти си мизерен. И си утрепка. Борейки се срещу това ти ще си хванеш средно-статистическа чиновническа работа, където ще мизерстваш за гадна заплата, за да съчетаваш работата с университета, в който, между другото си пълна дупка, а пък шефа ти ще те мачка както си поиска. Още ли се очудваш защо си единствения, заедно с онази топка лой срещу теб, които работите на 24-ти декември. Добре дошъл в капиталистическия свят, изграден върху костите на мизерни утрепки като теб.

Тъй като си мизерна утрепка и гъзолизец бързо ще се издигнеш, но разбира се не достатъчно, че да зависи от теб нещо повече от това колко точно листа хартия ще има на трите бюра в офиса. Но ти се гордееш с това. Гордееш се и с фалшивата си диплома. Знаеш че нямаш нито един честно изкаран изпит в тази хартийка, половината от тях си купил с шишета уиски, а на другите си преписал или си имал много късмет. След някоя друга година с малко повече късмет дори няма да помниш какво си завършил, жалко, че тази диплома също няма да ти свърши особено полезна работа. А пък, когато се обърнеш назад в своя анти-утопичен свят, за да видиш к’во и как се е случвало ще разбереш, че нищо не си е струвало така както здравата чикия, която всеки път си си набивал в мига, в който осъзнаеш, че нямаш сили и време, за да ебеш. К’вото и да е. Дори съседската коза не можеш да ебеш, щото си почти импотентен.

Храниш и псуваш хулиганите, които се бият по улиците и тези, които строшиха прозореца на стария ти кош. Псуваш тези, които намират макар и отрицателен, но все някакъв път в този живот, а ти самият можеш да дадеш едно единствено определение на своите напъни дългогодишни – опит да докажеш сам на себе си, че не си мизерна утрепка.

Дълбоко в себе си, ти си знаеш какъв си. Но още по дълбоко се надяваш да не си. И тук идва разклона – или ще пукнеш като мизерна утрепка, или ще станеш мега-богат пич, който за известно време ще има всичко, което поиска, от платинено-русите мацки, през черните джипове и многото пари, хотелите по морето, безкрайните почивки… за кратко. Или не за кратко, но със сигурност не и за винаги. Къде е края в тоя случай ? Докато не дойде някой в тъмното и не ти припомни, че си мизерна утрепка, докато оловните парчета просвистяват пред теб и с аплом разкъсват всеки сантиметър важни артерии и органи в мизерното ти разплуто от удоволствия от всякакво естество тяло.

Разбира се всичко това ще стане, ако имаш късмет. Ако нямаш късмет ще умреш захванал здраво хуя си в ръка, докато лъскаш на осемте си висши, двайсе и петте езика, които знаеш, всички милиони компютърни грамотности барабар със снимката на гаджето ти, единственото ти гадже, да онзи “високо-планински хърватски вълк”, който те е страх да погледнеш, пък камо ли да целунеш.

Ако тотално издухалия ти мозък можеше да си спомни онези дни със сигурност щеше да се скапе от самосъжаление по онзи момент, в който ти сам каза, че ставаш друг човек. И се превърна в една мизерна утрепка. Винаги си си бил такъв.

Поздрави, дано умреш в лукс поне, а не в мизерията, която сам си изсрал.

:@

Болките в синусите ме изправят буквално на ръба. Агонията ми достига своя епичен край всеки път когато стържещата болка от главата премине някак си навътре към мозъка ми. Съчетано с това, че почти не мога да дишам през носа и периодичната кашлица, това би било картинка от някой филм с участието на умиращ на легло… Да, това съм аз. В целия си “блясък”, бих казал, съм затънал в мъка и сополи, заринат в безброй ностни кърпички, термометри, чайове, лекарства и прочее. От два дена наблюдавам якото време навън и усещам от него само, когато излизам на балкона за да изхвърля поредния плик с носни кърпи.

По-принцип се разболявам винаги последен, ако изобщо се разболея. По-скоро наблюдавам епидемии и подобни случаи безучастно от страни и докато моите приятели агонизират аз припкам жив и здрав. Но веднъж или два пъти в годината се разболявам. Може да е просто настинка, която да отмине за 2 дена или злостен грип с усложнения, който да ме повали за 10 дена и да ме направи на парцал.

Редовните лекарства… знам ги вече на изуст. От малък, когато бях болнав, ги пия, шмъркам, бутам си ги в носа, в устата, в ушите, в очите… навсякъде по всички дупки. Досадата – мерене на температурата, баща ми, който квичи нон стоп и ме пита как съм…

Поне вече се пооправям. Всеки път, обаче като се разболея и разкашлям един социален проблем напомня за себе си – пушенето. Нали знаете, че кашлицата на един пушач може сигурно да бъде засечена от сателит. А така, снощи докато посещавах тоалетната имах неблагоразумието да се закашлям. От ехото между плочките ударната вълна на моите крясъци със сигурност е събудила и бебето 10 етажа под мен. Притеснени, съседите, попитали родителите ми как съм и дали ще се оправя скоро. Считайте до къде се е чула мойта бясна кашлица.

Всеки път, когато ми се наложи да “поболедувам” малко, това означава, че трябва да се задържам вкъщи. Мразя го. По принцип си стоя вкъщи само да спя и първите 2-3 часа след като се събудя. Евентуално, за да обядвам. Останалото време – черта и да ме няма. Сега, обаче, не е така. Както и всеки път като се разболея де. Стоя си вкъщи и се наслаждавам на бананово жълтия таван и на отражението на слънцето в него. Наслаждавам се на всички спортни, икономически и информационни портали в интернет, цялата ми музика, телевизионните канали и болките в синусите ми. Идилия. Общо взето, успях да се запозная с много интересни неща, например, колко процента от мъжете харесвали късокраки момичета… колко процента от учениците са неграмотни, Костов за или против Бойко Борисов е… Има ли шанс да има вода на Луната ; Опознавам и други факти за обществото и човечеството благодарение на тоновете безсмислена информация, която попада в мозъчната ми кутия ежеминутно, последните два дни.

Как да се епилираме най-безболезнено ? Три начина да го забиеш. Има ли Северна Корея ядрени оръжия ? Това интересува интернет обществото днес. А някои хора ( без да са болни ) правят смислени тестове във Фейсбук. Коя е следващата ти любов ? Изтегли си късметче ! Изтегли си карта Таро! Коя тоалетна хартия подхожда най-много на задника ти ? Ако наблюдавам тия статистики във фейсбука излиза че някъде около няколко хиляди българи са болни в същия момент, заедно с мен, умират от скука, породена от нищо-правенето пред телевизора и забавляват себе си и затъпяващите си мозъчни клетки с подобни тестчета.

Да, ама не.

Чудя се…

Чудя се понякога… Толкова ли е материално-обременено нашето общество, за да съществуват тези, като тази, която твърди, че абсолютно всичко в този живот се върти около секса, красотата и парите. Било проста психология, но обяснението е сложно. Каквото и да прочетох по темата, все ставаше дума за някакви ултра-мега-гига-хипер сложни и неразбираеми комплекси от желания, мисли и химически процеси, ставащи в определена част на мозъка ни.

Било още по позьорско да го отричаш, за това сега е модерно да не криеш недостатъците си като личност, човек или дори физическите си такива. Яките хора са тези, които осъзнават, че най-важното е да имаш пари, да си красив/а, готин/а и прочее и прочее. Това според мен даже е и причината за определени процеси в днешното общество.

Но друга ми е идеята като цяло. Има някои неща, които определено не са гледна точка. Едно от тях е красотата или по скоро приемливата красота. Да, това ми твърдение шокира, защото знаеме, че ” за всеки влак си има пътници”, “въпрос на гледна точка е..” и още куп изтъркани лафове, но ако мислено разделиме, от нашата гледна точка момичетата на много красиви, красиви, приемливи, грозноват и много грозни, ще разберем, че в над 99 % от случаите очевидната граница между приемливи и грозновати е обща за всички ни. Да, някои индивиди несъзнателно или благодарение на въпросната “гледна точка” преминават от една категория в друга, но много, подчертавам много рядко може да се случи, например, някое момиче, което считаме за грозновато или направо грозно, за друг да е приемливо. Разбира се, става дума за хора с горе-долу общи разбирания, среда и пр. Достатъчно е да живееме в едно и също общество, за да докажа твърдението си.

Всички знаеме, че красиво, като категория, не само физическа, е морален казус, който подлежи не само на развитие, но и на допълване. С една дума – днешните активни хора пишат историята. Така ще е и утре. Уви, обаче, е отвратително да видиш дебелана, която без никакво чувство за такт е навлекла модни парцалки, като за стройна сърничка и с присъщото на крава от село мучи и в конски тръст се разнася ръка за ръка с огромното си самочувствие.

И нека бъдем консервативни – предлага да преминем към препотвърждаване на тезата, че скромността краси човека. По 20 пъти на ден се влюбвам в разни прекрасни девойки, от наш’та порода, дет’ се вика. Уви по 30 пъти на ден се сблъсквам с безграничната липса на такт и очевидната измама, в лицето на жени, дори на средна и по голяма възраст, които приличат не просто на клоун от цирка, но на нещо много по мащабно…

40 годишна жена, за която годините, работата и обстановката са направили достатъчно, че да бъде запратена далеч в ъгъла на някой панелен блок, се разнася като София Лорен, едно време, а Дженифър-Лопеските задници могат да те подлъжат, че е вечер, скривайки ти слънцето. Такива хора има, доста от тях не са виновни за това, което са, най-малкото е грозно така да говори човек, който няма самочувствието на красавец или на супер-привлекателен мъжага, но фрапиращите случаи… Те са просто с неоценим характер.

Знам само едно… “всяка жаба да си знае гьола”. Тъй като сме го подхванали на поговорки, не мога да не подчертая и ” видяла жабата, че подковават коня и тя си вдигнала крака..” Видяла Цола от 315-ти блок на Люлин, 8-ми микрорайон, че 16 годишните запазени тийнейджърки си топират косата, имитирайки умрял бобър и видите ли и тя го направила. Турила си тесните дънки, начЕрвила се, напудрила се, изтупала се и тръгнала на пътешествие към молО !!! А пък реалността показва, че теглото отговаря на номера на общинския блок, в който живее, а сплесканата й, по рождение, физиономия придобива гротескна форма и вид, при допира и с иначе супер скъпата френска козметика. Ето, че вече съм си бръкнал в гърлото и повръщам. Кой знае защо, това крайно расистко мнение ще предизвика отрицателен отзвук, дори у тези, които си дават ясната сметка, че когато си грозен – си просто грозен. Не е лошо да направиш нещо по въпроса, особено когато модерната цивилизация го е измислила, но границата е тънка. Между това да направиш нещо за себе си и да се омаскариш до неузнаваемост има една много мъничка крачка, която когато се премине, срещу теб блесват неодобрителни погледи, нещо което няма да срещнеш, ако си просто това, което си.

Отслабваш, дебелееш, мажеш се със сумати кофти химически смески, лифтингираш се, после се трупираш, даваш хиляди левове, а индустрията за красота е поредния професионален причинител на болести. Но по особен начин. Ако си миньор, живота и здравето ти са подложени на риск, но този на консуматора не. Уви модната индустрия причинява смърт. Най-известната и може би най-опасната психо-соматична болест от този род е анорексията. И тук идва въпроса – заслужава ли си да умреш или да изгниеш като “тапициран кокал” в името на това да срещаш прекрасните погледи на малолетните и непълнолетни чикиджии, обикалящи ” в странство ” центъра на града, в търсене на убежище за вулкана от хормони и чувства.

Гротеска е думата, за която се сещам, когато видя, извадените от калъп девойки и момчета, които са облечени абсолютно еднакво, независимо от тяхната структура или физически особености. И аз има дрехи, които си харесвам, но уви, не са за мен. Не мога да се облека в панталон по мен, защото ще изглеждам смешно. Но за сегашната младеж това не е проблем, модерно ли е, няма значение как изглеждаме. В крайна сметка се получава един моден хаос, от който виждаш само тук-таме по нещо свестно и всичко останало е брутален боклук, който не заслужава дори вниманието на китайците от Илиянци. Както обаче става ясно на всички ни, за всичко си има купувачи. Ако направя прозрачни пластмасови потници за момчета с мускули, със сигурност ще срещна някой дебел кандидат-сумист, който се е напъхал някак си и изглежда брутално-безумно в момент, когато той трябва да се погрижи за реномето си, например….

Моля ви, спестявайте ни тези неща от сега нататък.